Зоя Тодорова
Париж-София, януари 2011 г.

Париж е изключително приятен за разходка в неделя следобед. Няма я
обичайната блъсканица и глъчка на метрото в делничните дни, особено в
пиковите часове. Парижани по това време  обичайно си почиват и по улиците са
предимно туристите, неуморни да попиват с очи и фотокамери красотата на този
необикновен град. Не всички магазини работят, за разлика от безбойните
кафенета и ресторанти по големите булеварди и малките, тесни улички, в които
на най-неочаквани места те изненадва поредното очарование...

И ако в такъв ден сте в 15 район, и минете по ул.”Жорж Ситерн” може да чуете
познатото „Високи, сини планини, реки и златни равнини...”  Детските
гласчета звучат малко нестройно, несигурно и неуверено, но нима това има
значение? Да, тук, в сърцето на Париж , има място, което всяка неделя е
българска територия. Защото тук има сърцати българи, които не само искат да
знаят и помнят своя род и език, но и да го оставят в наследство на децата
си...

 Тук, в красивата бяла сграда на номер 12, е новият дом на българското
училище, носещо името на великия българин  „Васил Левски”. В делничните дни
в него учат деца, които усвояват едновременно френски и бретонски, а в
неделния ден тук звучи българска реч.  Българи, живеещи в Париж или някъде в
област „Ил дьо Франс” довеждат детето или децата си за поредния учебен ден,
а те самите сядат на чашка кафе в приятелски разговор за живота си тук или
за България.

Децата са разделени на групи в зависимост от възрастта. При най-малките
обучението по езика е в по-забавна, подобна на игра форма, или най-вече с
песни и стихотворения. Но дори и 5-6 годишните вече са научили българските
букви, както можахме сами да се убедим.

По-големите се обучават по учебниците, по които се преподава в българските
училища. Те не само свободно говорят, но и пишат и четат на български. Под
ръководството на прекрасната си млада преподавателка Пламена Херон вече са
усвоили нормите на книжовния български език и често за домашно пишат
съчинения. Темата на последното беше „Как прекарах  Коледа”.  По музика
обучението е поверено на опитния педагог Мариана Боден-Йолова , Валентин
Ганев ги води в света на изобразителното изкуство, а Красимира Варенго ги
заразява с плама си и любовта си към хореогафията и фолклора, оставени ни в
наследство от дедите ни.

Вероятно трябва да живееш дълго време в чужбина, за да добиеш онази особена
сетивност към всичко българско, за да го почувстваш през дистанцията на
хилядите километри отново като мило, родно. „За мен и изключително важно
синът ми да израсте не само със самосъзнанието на французин, но и с такова
на българин – споделя председателката на училищното настоятелство Калина
Салмон. -  Искам да знае езика, да познава българската култура и традиции,
да чувства винаги през живота си своя български корен”.  И това е така –
13-годишният Едуард, роден и израснал на френска земя,  говори свободно на
български и със завидно усърдие учи текстовете от нашата литература.  Като
дългогодишна стюардеса в „Ер Франс” Калина е обиколила света, познава
културата на много страни и народи. И може би тъкмо поради това има особена
чувствителност към нашата българска уникалност.

В една от неделите на януари деца и родители са подготвили празник,  наречен
„Час по България”. Тук има и много гости, включително и такива от област
Бретан. За тях нашенци са приготвили трапеза с типични за българската кухня
ястия. Е може ли празник без нашенска погача и баница, без кюфтета и сърми,
които особено се харесват на гостите. Децата разказват за красотата на
България, за нейната история и култура.  А когато млади и стари заедно
запяват „Една българска роза” очите на много от певците не остават сухи.
Сълзи за България в сърцето на Париж...

Почти риторично се питам: героизъм ли е силният български дух?  И по-жив ли
е той извън границите на България, отколкото вътре в нея?

 Хората, които се събират всяка неделя на ул. „Жорж Ситерн”, са изключително
успешни в своята професионална реализация. Сред тях има архитекти,
програмисти, университетски преподаватели, доктори на науките. Тяхната любов
към Българи я е така искрена и дълбока, че заразяват с нея и другите.
Сигурно затова инж. Жак Варенго, съпругът на нашенката Красимира, е
кандидатствал и получил българско гражданство още през далечната 1991 г., а
енергичната и чаровна французойка Доминик, съпруга на арх. Александър
Гончаров, прави всичко, което е по силите й, за да подпомогне и улесни
работата на българското училище, посещавано дъщеря им Морган. Защото цялата
дейност на училището е на доброволни начала, тук никой никого не кара да
върши нещо насила.

А никак не е малко работа да се организира и провежда успешно дейността на
едно училище, работа, която обикновено върши държавата.  Българите, живели и
дълги години работили във Франция имат свой поглед за нещата, различен от
нашия тук. И докато ние най-често недоволстваме и корим, те упорито и със
завидно постоянство строят духовните магистрали на бъдещето към една,
навярно, по-добра България.

Спомняте ли си историческото начало на нашето родно образование? Помните ли,
че то възниква във време, когато българска държава не съществува? Така
наречените килийни училища, където българчетата  се учат на четмо и писмо,
се създават не от друг, а от нашите будни предшественици, прозрели, че
училището е един от основните пътища за съхранение на българщината, убедени,
че „народността не пада, там дето знанието живей” по думите на Стоян
Михайловски. И са правели всичко – всеки според силите си, за да съхранят
своя род и език, или, както бихме го казали с днешни думи да запазят своето
народностно самосъзнание, бит, традиции и култура.  Така е поставено
началото на родното образование – с усилията на обикновения български народ,
създал с труда и ума си първите светлици на знанието. Този възрожденски дух,
това преклонение пред светостта на майка-България се усеща и днес тук, в
сърцето на цивилизована Европа. И това, бих казала аз, е едно от неоценимите
и непреходни богатства на съвременна България.



Париж-София